We'll never get free, lamb to the slaughter.

Сънят не я посещаваше често в последните седмици, защото беше чула лелите й да си шушукат в килера. Това никога не бе добър знак, беше го разбрала, след като последните й пет братовчеди бяха изчезнали безследно в дните след подобни скришни разговори. Раела бе решила да избърза и сама да напусне това проклето гнездо на пепелянки още следващата нощ. Но съдбата бе решила да я изпревари. 
Сутринта, докато лелите й пиеха евтиното си, черно кафе и клюкарстваха за съседите, гръмко почукване бе прекъснало закуската им. Леля Евелин, по-високата и по-слабата от двете, с изпито от цигарите и прекалената употреба на джин, лице, чиято коса бе преждевременно побеляла и стоеше винаги свита на кок, наподобявайки спящ сив котарак, бе плеснала с ръце и се бе изправила необичайно бавно, за припряната си натура. Раела притаи дъх, докато слушаше приглушения разговор между скриптящия, като ненастроена цигулка, тембър на Евелин и непознат мъжки глас, тежък като олово. В дома им рядко, почти никога не идваха мъже, защото лелите й бяха прословути мъжемразки. Докато разсъждаваше над нееестествената визита, главата й се замая и пред погледа й всичко заприлича на палитра от земни тонове, размазани върху черно платно. 
Когато се освести, дори не можеше да отвори очи, защото ярката светлина болезено бодеше очите й. Усещаше, че се движи. Минаха минута. Две. Десет. Може би дори половин час преди да привикне с ниското, къснозимно слънце. Клепките й колебливо затрептяха в ритъма на сърцето й, което уродливо биеше, ту забързвайки се, ту прескачайки удар-два. Зениците й, изморени, парещи и болезнени, се спряха на тапицирания таван. Изправи се леко, преглъщайки с последни сили нуждата си да повърне, за да види как един зелен ароматизатор се клати на предното стъкло. 
- Не е разумно да крещиш. Никой няма да те чуе. – познатият тембър на оловния мъжки глас обгърна, сякаш, цялото й малко, треперещо тяло. Изведнъж започна да я втриса. После пък й стана много, много топло. Съществото й изцяло се бунтуваше от непознатата субстанция. 
- Просто легни обратно. Мъката продължава поне няколко часа, после ще си като нова. – хвана кадър от погледа му в огледалото за обратно виждане – две тъмни, чужди очи с горчива жилка на обида в тях. Този човек, видимо мразеше света. 
Раела все пак го послуша, но не защото беше решила да се подчинява на непознатия, а защото нямаше енергия повече да се бори с нуждата на тялото си и клепна почти безжизнено в седалката. Не бе усетила, кога бе заспала отново, но събуждането този път бе малко по-малко неприятно. Поне сега можеше да движи крайниците си и дори изпитваше необясним прилив на енергия. 
Но сега интериора бе друг – тясна стая с ослепително бели стени и заковани прозорци. Метално бюро от времето на Втората световна война с купища книги върху него, а до тях най-безцеремнонно лежеше дървена щайга с досиета. Някои бяха на възрастта на баба й, в пожълтели папки с разноцветни лекета по тях, други бяха прилежно прибрани в бели подвързии и бяха съвсем пресни. 
- Добре дошла в новия си дом, Раела. – долови за вратата, която можеше да предполага за заключена.