\weep and blood/

Не можеше да излъже колко много нощта я пристрастяваше, колко я вдъхновяваше. Вечерно време тя не спеше. Вечерта не беше за спане. Вечерта се случваше нещо, което самата тя не помнеше, ала то бе факт. Тя не осъзнаваше, че й се случваше, ала наистина беше истина. Дори да й разказваха, дори да й пращаха клипове, никога нямаше да повярва, че това наистина беше тя, защото просто знаеше, че не бе способна да нарани никога. Или просто така си въобразяваше. Истината беше, че може би никой сериен убиец не беше убивал толкова хора, колкото тя убиваше, а дори не го осъзнаваше, че го правеше. После попадаше в затвори ... понякога попадаше и при онези доктори, които искаха да отнемат дарбата й, ала това не се получаваше. Но самата тя не можеше да с обясни защо. Може би просто беше твърде луда, за да се занимаваше някой с нея точно. А може би и твърде досадна. Не познаваше онова свое състояние. Ала то афектираше върху реалния й живот. И това я караше да се чувства ужасно. Защото знаеше, че тя самата беше ужасна. Беше отвратителна, гадна и противна. Тя нараняваше хора, а дори не го искаше. Тя беше ужасна. Съсипваше животи и семейства, убиваше без милост, от това, което чуваше, но хората бяха толкова искрени, че тя не можеше да си помисли дори за миг, че греши. Сама затваряше себе си в дома си, но се измъкваше, а после идваше в съзнание не в дома си. Сред трупове и много кръв. Тя просто ... изобщо не беше добре. Имаше нужда от помощ, но не знаеше кой можеше да й я даде и дали щеше да го стори.

Мери Блекфайър беше отраснала като напълно нормално същество, доколкото беше възможно в това време. Живееха в останки, които лека по - лека обновяваха. Родът й бе обеднял и сега всяка тухла беше трудно достижима. Винаги щеше и да бъде. Родителите й бяха почти перфектни. Обичаше ги. Искаше някой ден да бъде като тях. Искаше да бъде майката, която всяко дете би искало да има. Искаше децата й да бъдат щастливи точно толкова, колкото тя беше. Виждаше родителите си като богове. Те бяха уникални. Бяха прекрасни. Бяха най - доброто, което едно дете би искало да има. И въпреки че бяха крайно добри, те не бяха отгледали лигла. Бяха отгледали добър човек, който можеше да продължи живота си, докато прави добро ...

Докато една нощ просто не ги уби. Не знаеше как. Ала сутринта лежеше на телата им. Беше оквасена в кръв. Държеше нож. Толкова много проръгвания ... толкова много смърт ... беше унищожила всичко. А дори не знаеше как го беше сторила, нямаше причина за това, ала ... ала те бяха мъртви и това тотално я разби и съсипа.

Щеше винаги да остане такава ... разбита.