No blood for you will ever be enough

Шопен. Валс № 7
В огромната и същевременно празна концертна зала звучеше една от композициите на Шопен. Пред старинното пиано, чиито клавиши потропваха весело, седеше висока фигура с широки рамене и дълги ръце. Беше млад мъж, в средата на 20-те, в черен изискан смокинг, от който се открояваше единствено вратовръзката в цвят бордо. Дланите му бяха обгърнати в бели ръкавици, които сякаш се сливаха с клавишите на струнния инструмент. Предпазливо натискаше педалите, за да възпроизведе правилния звук. Изглеждаше сякаш това е генерална репетиция преди голямото представление, на което младежът щеше да покаже прекрасния си талант. Изглеждаше изключително съсредоточен в действията си и нищо не можеше да го измъкне от транса на този музикален шедьовър. Дори единствената и някак самотна публика в ъгъла на обширната сцената.

В ъгъла, под приглушената светлина на далечните прожектори, на малък кадифен стол, седеше дребен на ръст мъж, с набита фигура, може би в края на 50-те. Всъщност „седеше“ бе силно казано – по-точно бе завързан здраво с дебели конопени въжета. Върху устата му бе лепната голяма сива лепенка тиксо, която не позволяваше на госта да говори, но също и придържаше парцала напъхан грубо в нея. По лицето му ясно се четеше гняв премесен с притеснение от непредсказуемите действия на пианиста. Бузите му бяха влажни, а по челото му се стичаха едри капки пот. Очите му бяха почервенели, което обясняваше следите от сълзи. Бе уплашен, но явно не достатъчно, за да се бори за свободата си.

Звукът от последната изсвирена нота отекна в тишината, преди чернокосият младеж да се изправи от мястото си и да се обърне към празните седалки. Поклони се, като сведе глава пред своята тиха публика, която вероятно го засипваше с бурни аплодисменти в собственото му съзнание. Накрая се обърна и към неудобно разположилия се наблюдател, към когото се приближи с бавни и премерени крачки. Опъна ръкавиците си, за да ги намести, след което рязко и без предупреждение издърпа лепенката от устата на непознатия, който изсумтя като сритано улично куче и побърза да изплюе натъпкания плат. Гледаше като освирепял звяр на каишка.

- Малко копеленце! Ще те очистя, чуваш ли?!
- Хареса ли Ви концертът, господин Люмиер? Беше подготвен лично за Вас.
- Ако падне и един косъм от главата ми, хората ми ще те открият и спукат от бой! Аз лично ще ти пръсна мозъка!
- Изглежда не сте особено доволен. Колко жалко. Постарах се толкова много.
- Ти си побъркан негодник! Долен страхливец! Вършиш мръсната работа на отрепки като теб!
- Не харесвам хора, които не ценят изкуството. Светът е пренаситен с тях. Има нужда от чистка.

Разпери пръстите на едната си ръка, като постепенно започна да ги свива, докато не се оформят в юмрук. При всяко едно движение, всяко едно свиване, притокът на въздух у жертвата му намаляваше прогресивно, докато накрая не можеше да си поеме дъх. Задушаваше се и колкото да се бореше да нахрани дробовете си с кислород, не можеше. Очите му сякаш бяха на път да изскочат от орбитите му. Взираше се втренчено в младежа, който на свой ред го наблюдаваше с плашещо спокойствие.

- Имате ужасно погрешни разбирания, господин Люмиер. Аз съм един от най-богатите сред френската буржоа и не е нужно да върша ничия мръсна работа. Не съм ничие притежание и тази малка среща е за мое лично удоволствие. Нито Вие, нито групировките могат да ме спрат. Недосегаем съм, господин Люмиер. Жалко, че няма да доживеете, за да разкажете.

Бяха нужни още няколко секунди, за да приключи и този живот. Повдигна парцала от прашната сцена и с него покри изпъкналите като на риба очи на трупа. Свали ръкавиците внимателно и бързо ги прибра в панталона си. От вътрешния джоб на сакото извади малък молитвеник с твърди корици, който разгърна прилежно преди да прочете кратка молитва. Прекръсти се три пъти преди да напусне залата със завидно облекчение.