Isabella Chen / Vigilante /25 y.o / Fc: Jamie Chung / TAKEN

Земята под краката ми се тресеше така сякаш всеки момент ще се отвори и ще ме погълне. Стисна очи и юмруци, готова за неизбежното да се случи, исках да потъна, да се скрия между руините на разцепените земни плочи, да изчезна от света и от мен да не остане нищо освен пепел. Няма какво да загубя, нито какво да спечеля. Мъртва съм от доста време, защото - ако никой не те помни, иска, ако никой не знае, че съществуваш - то тогава ти съществуваш ли наистина? Може би бях просто плод на нечия изкривена фантазия, объркана история, която не би трябвало да завърши по подобен начин. Времето бе спряло, всъщност - аз сякаш никога не бях част от нечие време. Чаках с нетърпение, готова всичко да приключи, ала изглежда дори Земята не ме искаше в себе си..
Не умрях този ден, следващия също..

-Ава..Ава Шен..-Кимнах с глава към непознатото момче, което подозрително оглеждаше личната ми карта.
-Името ти е доста..семпло..-Бях свикнала на подобен род коментари, едва ли щеше да мисли името ми за семпло ако му бях казала истинското си такова. С времето прекарано в опити да остана невидима бях научила, че трябва да живееш просто. Колкото по незабележимо име и външност имаш - толкова по-добре. За това боядисвах мутационно лилавата си коса в скучно кестеняво, носех евтини контакти лещи, за да прикрия необикновените си зениците и всеки ден мацах лицето си с фон дьо тен, за да прикрия белега минаваш покрай окото ми. В мен нямаше нищо семпло, скучно и неоригинално, и честно да Ви кажа - това беше проблем. Когато изглеждаш по този начин в свят като днешния - хората те приемат като музеен експонат. Нищо чудно , че последния път една откачалка се опита да ме убие, за да окачи главата ми като трофей над камината си.
Не помня родителите си, нямам близки, никога не е имало някой, който дори да знае истинското ми име. Държа го записано на малко листче в портфейла си, защото (колкото и глупаво да звучи) се опасявам, че някой ден самата аз ще го забравя.
Не прибързвайте със съжалението - ако изобщо сте способни да проявите такова. Единственото нещо, което винаги съм искала е да изчезна , но това никога не се получава. Заедно с екстравагантния ми външен вид идва и моето умение - да отварям портали - колко яко , нали? е, когато искаш да се хвърлиш от 24 етаж на близкия небостъргач , ала точно преди да удариш земята се телепортираш стъпвайки плавно и сигурно на нея  -  не ти се струва чак толкова готино.
Също така не съм част от онези депресирани хлапета, които правят всичко, само за да получат малко повече внимание. Не, просто зная, че нямам място тук , никога не съм принадлежала към този свят, нито преди, нито сега, нито никога. Искам да се махна, и точно заради това - винаги оставам тук.


-Трябва да спреш да се криеш, Изабела! - Последната дума се блъсна като ударна вълна от ядрен взрив в гърдите ми, изплюх въздуха насъбрал се в дробовете ми и се опитах отчаяно да го върна обратно, за да успокоя биещото ми до полуда сърце.
-К-как ме нарече? - Как бе разбрал името ми? Бележката..Пръстите ми започнаха да шарят из тъмното кожено яке, напипах ципа на вътрешния си джоб, нямаше по-подходящ момент в който да заяде, По дяволите...отвори се , бръкнах , ала вътре нямаше нищо. -Нямаш никакво право да ровиш из вещите ми , разбираш ли ? -Ядосах се, не го бях правила от много време , толкова ,че почти бях забравила какво е да изпитваш подобно усещане. -Мислиш си, че знаеш коя съм ? Горкото сираче , което трябва да спасиш от лапите на големия зъл свят. Поредната кауза пердута , с която искаш да се захванеш , само, за да си достатъчно зает , защото в противен случай ще се врез в дупките на собствената си душа, ще разбереш , че си развалина . - Той понечи да отвори уста ала замълча притваряйки очи. -Никога повече не си мисли, че знаеш каквото и да било за мен...че можеш да ме съжаляваш. Аз нямам нужда от ничие съжаление , най-малко - твоето! - Пръстите ми се завъртяха отваряйки огромен лилав портал пред себе си, в който изчезнах.

Няколко месеца по-късно.

-Видя ли това? - Устните ми се разтеглиха в широка усмивка , преметнах огромен кичур лилава коса назад и плеснах с ръце.
-Беше страхотно! - Той поклати одобрително глава и се усмихна. -Но, трябва да ми препишеш малко кредити и на мен!
-Така ли ? - Направих няколко крачки напред и се олюлях на пети. -Да кажем, че размятането на петима души , които би трябвало да са "най-умелите бойци" на Анархистите заслужава мъничка похвала . - Присвих палец и показалец, за да му покажа колко мъничка всъщност имах в предвид.
-А може би следващия път ще те оставя да се разправяш сама с тях ? -Повдигна вежда , правейки крачка назад , в отговор на което получи още една усмивка от моя страна.
-Казваш го така сякаш трябва да е чест за мен , че си част от екипа .
-А не трябва ли ?
-Ще си помисля, трябва хубаво да претегля плюсовете и минусите , да направя списък с фактите и доказателствата . А това, че понякога оставяш потните си тренировъчни дрехи на пода вероятно няма да влезе в плюсовете.. - Той се намръщи в отговор, а после се засмя. Направи няколко крачки към мотора си , нахлузи каската и се качи на него, освобождавайки го от стойката.
-Днес ще се прибираш с помощта на силите си, Изабела. - И подпали, беше ми необходима само секунда, за да направя портал , скачайки зад него на мотора.
-Не мисля така..-прошепнах в ухото му , обвивайки ръце около кръста му.