ronnan daugherty| 37 years old | fc: jon bernthal | faid| magnetic shield

Войната бе оставила дълбоките си белези по лицето и в сърцето му. Счупеният нос така й не бе зарастнал както трябва, по бузата му, като речно корито, бе издълбано дълбокото лоно на инфектираното острие на един мазен иракчанин, а в сърцето му все още гореше вечния огън на мъстта. 
Ронан не беше щастливо хлапе, никога не бе имал истински дом, защото баща му проиграваше всичко, което изкараше на комар, или го изпиваше в кръчмата. Обвиняваше за греховете и паденията си войната, шибания Виентам. Виетнам бе виновен за това, че не можеше да си го държи в гащите, бе виновен, че пиян и надрусан се прибираше и пребиваше майка му или него, бе виновен и за несгодите му в живота. Беше удобно извинение, което крещеше от промазания, с пот, кожен стол в дневната, докато гледаше поредната война да се разразява в Близкия изток. Виртуозно играеше, предрешен като жертва, макар да бе насилник от класа. 
Местеха се от щат в щат, от град в град, най-често в клоаките на обществото – квартали, които мексиакнските картели въртяха, или където се навъртаха лородовете на метаамфетамнинената индустрия, където бе прието да си мъж, който налага жена си, и се оправдава с миналото. 
Ронан беше на седемнайсет, когато се записа в армията, за да докаже на нехранимайкото, който се наричаше негов баща, че от мъж, преживял ужаса на бойното поле, може да излезе нещо свястно. Тогава все още имаше глупави, детски надежди, че светът отвъд стените на поредната квартира, е по-милостив и благосклонен.. 
Не беше така. 
Три тура в Афганистан по-късно, една вечер, когато тъкмо по залез крачеше по непознатата улица и гледаше как мексиканчетата играят на топка в калта, Ронан, облечен все още в камуфлажната си униформа, бе посрещнат от полицейска хайка пред входа на блока, в който родителите му се бяха настанили преди няколко месеца. Беше почти празна сграда, сива по презумция, но по фасадата й личаха червеникави петна от оголени тухли. 
Поздрави полицая пред входа на зданието с леко кимване, на което мъжът в униформа отвърна с усмивка и Ронан се изкачи на един дъх по стълбите до третия етаж, за да намери всичко, омотано в паяжина от жълти, полицейки ленти. Номер 8. Апартаментът, в който трябваше да се прибере за вечеря и няколко седмици отпуск, преди отново да се върне в пустинната преизподня. 
Тежка буца се настани в стомаха му. Дори не посмя да попита какво се бе случило, но дочу от съседката, която крещеше по телефона си на испански, обяснявайки на дъщеря си, че съседката й била намушкана с нож от пияния си мъж. 
Оттогава всичко тръгна по трънливо надолнище. 
Първо беше упората в алкохола, който така ненавиждаше като малък.
После бе решил да обвие болката в пашкул от наркотици. Но това му бе изиграло лоша шега. 
Една сутрин, след като бе опитал някаква нова химия, се бе събудил на пода на апартамента си, потен, и почти гол. Тялото му бе посиняло и вкочанено от студ, но той изпитваше неутешима горещина. По-късно, с по-чисто съзнание, осъзна, че бе проспал три дни. Опита се да звънне на познатия, с когото бяха изпробвали новия наркотик, но той така и не вдигна. Когато на следващия ден бе минал покрай дома му, за да го търси, приятелката му му бе разказала, че аверът му буквално си загубил ума. 

Ронан бе разбрал за силите си месеци по-късно, живеейки в неведение и тежка, ту гореща, ту студена абстиненция. 

* Ако имате въпроси - пишете ми на ЛС.