what/from the bottom of my heart/ the fuck - Sion Aaron

-Сай..прибрах се..- Светът ми преди нея винаги е бил черно бял, сви и скучен. Фотографии на сгради, небостъргачи прорязващи пълното с облаци и смог небе, което се стеля над парчето обитаема земя, което ни е останало. Казват, че войната променя хората по много начини, прави ги по сурови? По-ядосани? Или ги кара да осъзнаят грешките, които са правели непрестанно и, които е вече късно да поправят? След войната всички изглежда се надяваха, че светът ще стане по-добро място, че тя ще е онова каталитично събитие, което ще промени мирогледа на човечеството и ще се превърнем в онези отаддени, пълни с човечност и себеотдайност същества, които се грижат за природата и животните, ядат от био разградими кокосови купи и пият ядково мляко. Мечтата им сигурно е била красива, но си остана само това.
Когато тя се появи и оцвети света ми в стотици хиляди цветове - като плазмен телевизор последно поколение, тогава бях от онези глупави човеци, които вярваха в морала и ценностите. Исках да следвам отдавна изгубените традиции, да й предложа брак така, както някога хората правели и да създадем семейство в онзи сив апартамент, който тя бе украсила с лампички, картини по стените и цветя на прозорците.
Казват,че смъртта променя хората. Чия смърт? На някой близък? В случая - моята собствена.
Винаги съм смятал, че имам цялото време на света. Въпреки факта, че живеем в най-ужасното такова. Някъде из нарко бандите, властните и жадни политици и убийците из Франция, имаше градче от другата страна на монетата , във Финландия - при обикновените хора, които отказваха да пуснат онова време да си иде, така и аз отказвах да повярвам, че катаклизмите не изчистиха света от чудовищата - както би трябвало , не - точно обратното , те оставиха на света само чудовища.
Оказа се, че не само нямам цялото време на света - нямах никакво. Последното нещо, което помня е лицето й, надвесено над мен. Можех да усетя топлите сълзи, които падаха придружени от безмилостния дъжд. Казват, че когато умираш виждаш живота ти да преминава на лента, като филм, а аз видях само нея, сигурно защото тя бе целия свят, всичко, което имах. Болката от стотиците счупени кости бе толкова голяма, че тялото ми отказа да изпитва каквото и да било и просто се изключи. Можех да чуя рязането на желязо, виковете на полицаите и медиците, докато се опитваха да ме извадят от сплесканата кола, някъде глухо, зад думите й .
Лицето й бе последното нещо, което видях, а след това и първото..

Хората винаги са се чудели какво се случва с теб след като умреш. Повечето се надяват, че благодарение на милостиня ще попаднат в Рая, другите използва Ада като оправдание да вършат всичко, което там би било позволено.
Така или иначе съм тръгнал натам, защо да не направя още една глупост?!
Също така на хората им се иска да знаят, че след като умреш - не спираш да съществуваш. По-добре е да бъдеш наказан за греховете си, от колкото просто да изчезнеш в нищото.
Не помня и не мога да отговоря кое е това място, на което попаднах след смъртта. Понякога сънувам кошмари, не, кошмари е смекчителното обстоятелствата определение, по-скоро сънувам нещо, след което се събудя ми се ще след смъртта си да изчезваме, да се превърнеш в нищо в моя случай ми се струва като най-благоприятния изход от този свят.
Свят, в който ми е било писано да живея два пъти. Но умреш ли веднъж, не се връщаш същия човек повече..

-Сайан .. - малките й ръчичките се обвиха около тялото ми, докато се опитвах яростно да си поема дъх за пръв път от няколко години?
-Наташа.-устните ми се размърдаха изричайки името й някак неясно, сякаш бях забравил как се говори. Всичко наоколо изглеждаше прекалено сюреалистично, сякаш някой ме беше набутал отново насила в тялото ми. Опитах се да размърдам пръсти, ръце , да я обгърна с тях, но усещането бе все едно движа себе си от разстояние - като кукла на конци. Душата ми бе забравила как да контролира тялото и няма да лъжа - това ме накара да се паникьосам като малко момиченце, изгубило майка си в супермаркета. Очите ми се местеха във всички посоки, опитвах да се фокусирам върху дишането си, надявайки се, че момента ще премине и ще спра да се чувствам като зомби или по-скоро франкенщайн.
Следващите няколко дни бяха като сън. Не трябваше да съм тук отново, не исках , а и "отвъдното" си ме искаше обратно. Наташа бе по-щастлива от всякога, за нея всичко бе повече от перфектно, каква заблуда.
Халюцинации, кошмари, там, където бях до сега имаше някой, за който бях отворена врата към живия свят. Отначалото си мислех, че той ме контролира..искаше кръв, хранеше се от ужаса, който прочиташе в очите на хората. "Той" ме контролираше .. или поне това бе моето извинение.
След това осъзнах, че "той" е просто част от моето собствено "Аз" . И не , това съвсем не е референция към Фройдиският модел в Психологията.
Бяха ме върнали в свят пълен с чудовища, защото може би или по-скоро със сигурност - аз бях едно от тях.
Когато осъзнаеш, че цял живот си се борил срещу една част от себе си, жадна за кръв и безредици и после ти предоставят още един живот, решаваш, че може би пустия апартамент , небостъргачите и смога не са били лишени от цвят за всички, а само за самия теб. Светът не е счупен, нещо в теб е пропукало призмата на цветовете, проблема е твои, не техен, само за теб единственото по-различно от сивия цвят е цветът на кръвта. И за да разнообразиш сивотата, не ти остава друго - освен да изцапаш всичко с  тъмно червената течност.