j'suis poli, courtois, et un peu fort bourré.

Беше една от онези сутрини...  

В които първата ти работа, след като отвориш очи, бе да преброиш мислено дали всичките ти крайници са на мястото си и дали има част от тялото ти, която боли до толкова, че да се налага хипотетичната намеса на спешна медицинска помощ.  

Венсан Юго усещаше ръцете и краката си и почти можеше да се обзаложи, че все още може да мърда всичките си пръсти. Това беше добрата новина – изглежда за негов късмет нямаше нужда от медици. Лошата бе, че изглежда също така за последното денонощие черепът му бе смалил размерите си – противно на всички медицински и анатомични закони – и в момента мозъкът му сякаш щеше да се пръсне. Това предвещаваше, че днешният ден ще е един от онези “Why is the sun so loud?” type of days. Зверският махмурлук, в комбинация с първите намеци за гадене, го накараха да остане парализиран в позицията си още малко; да затвори очи и да се опита да се престори, че това не се случва отново...  

Медитацията му обаче очаквано бе прекъсната от неопределен скърцащ шум, принуждавайки го притеснено да отвори очи. Имаше на разположение около секунда време, в което да осъзнае къде се намира. Време, в което го посрещнаха потъмнелия от цигарен дим таван и новината, че цялото му тяло бе абсолютно схванато. От друга страна поредната добра новина бе, че очевидно се намираше в собствената си дневна, излегнат с вирнати крака върху не особено удобния му диван. Младият мъж понечи да свали нозете си от облегалката, но това само доведе до сърцераздирателен зов за помощ на всеки един агонизиращ мускул по телосложението му. От устните му се откъсна тежка въздишка и трябваше да положи всички усилия, за да надигне дупето си от меката мебел. Ала съжали почти веднага след извършването на това действие, тъй като моментално го облада онова крайно неприятно усещане сякаш вътрешностите му бяха изтръпнали, пронизвани от десетки хиляди малки иглички. Това можеше да се дължи само и единствено на неудобната поза върху дивана, който беше обитавал допреди малко, или поне отчасти. Понеже може би просто вече беше стар за тея работи...  

Същото тропане отпреди малко прекъсна потока му от мисли, карайки го да тръгне в посока на шума. По пътя към източника – който изглежда бе кухнята – го посрещна пълната неразбория в малкия му апартамент, което можеше само да значи, че снощи забавата е била на негов терен. Не че помнеше особено ясно какво е ставало през изминалите, хмм, 32 часа поне. Искаше ли всъщност да разбира какви ги е вършил снощи? Може би не. Нали не се бе събудил в затвора? Или с още една идиотска татуировка. Или пък сгоден за нубийска принцеса, отново. Това му стигаше да отсъди преживелиците от изминалото денонощие като победа в негова полза.  

С тромави стъпки най-сетне се добра до кухнята и с едно полуотворено око почна да се рови из шкафчетата в търсене на ароматното пакетче с кафе. Опитваше се с всички сили да игнорира чуждото присъствие в пословично миниатюрното помещение, но много скоро прозвуча и първото възклицание.

– Венсан Юго! Кога за последно носи панталони?!

Не трепна, дори не мигна – запази пълно самообладание и даже не си направи труда да сведе поглед към торса си, за да се убеди в думите на шокираната госпожичка. Вместо това, докато все така устремено продължаваше своята мисия из чекмеджетата, отвърна най-безцеремонно:

– Времето е относително. А панталоните са просто опция.

Последваха още възклицания – най-вече отправени към Светия Светец в небесата – които най-накрая завършиха с обвинителното: “Ти трезвен ли си изобщо?” And lo and behold, докато Юго тършуваше из кухнята си, в микровълновата печка откри чифт шорти и мислено си отдъхна облекчено.

Или може би не толкова мислено.

– Венсан! – гласеше поредното възклицание, целящо да прикове вниманието му.

– Какво? – простена изтерзано на свой ред, удостоявайки жената с един-единствен поглед. – Да бе, трезвен съм – довърши той, преди да махне пренебрежително с ръка, опитвайки се с това да покаже, че всъщност искаше да му се махне от главата и да го остави на мира също така.

– Току-що издърпа панталоните си от микровълнова печка и възкликна радостно, че са още живи.

Опа.

– И си ял донъти, нали? А уж спря сладкото!

– Какво? – по лицето му се изписа недоумение, докато се опитваше да намери причина за безпочвените обвинения. – Не, не съм.

– Недей да лъжеш! Виждам пудрата по тениската ти!

При тези думи Юго най-сетне сведе погледа си и с огромна изненада откри белите следи по тъмния плат, които като нищо можеха да бъдат сбъркани за пудра захар. Да, ама не. Joke’s on you, chérie.

– Тва е кока – оповести Венсан победоносно, близвайки показалец, с който да обере каквото може, преди да натърка небцето си. Ухили се доволно срещу потресената mademoiselle... и зачака.

До няколко секунди неспирните ѝ порицания, поучения и хленчене вече не звучаха тъй пискливо. Гласът ѝ започна да се губи като някоя радиостанция, а до минута и самата тя се изпари от мъничката кухня, изпратена с кратичко помахване на пръстите.

Беше една от онези сутрини...

Венсан Юго се върна към своето търсене на пакетче с кафе, наслаждавайки се на възцарилата се отново тишина.

***
“I've had hangovers they could name battleships after” е само едно от изказванията, които може да чуеш Венсан да изрича. Други такива бяха, че доста прилича на оня пич, дето първо си грабна маргаритата, преди да избяга от динозаврите в Джурасик Уърлд. Или че не е изцяло безполезен – могат все пак да го ползват за лош пример.

Но най-любимо ще си му остане: “Being human is a condition that requires a little anesthesia.”